Е, Sunny, нека помислим за последен пост. Сбърках някъде в оскъдната ни едностранна комуникация. Препрочитайки я, виждам, че в последните два текста прозира някакво напрежение, чета го между редовете. То доведе до това да престанеш изобщо да ми отговаряш, но ти не си виновна, виновен съм изцяло аз и всичко, което ще напиша по-долу има единствена цел - да ти се извиня и да се опитам да обясня кое доведе до това. Може би тогава ще ме разбереш и няма да ми се сърдиш, или пък друго – няма да изпитваш чак такава досада от еднопосочните повторения, които се получиха.

Това извинение-пояснение ще е дълго, реших да го направя на страничка, за да ти е по-лесно, моля те, прочети го. Хайде, последна досада :) Освен това – ще има хепи енд, а така може :). A ако стигнеш до дъното на страничката има BONUS! :)

разказ с неочакван, но щастлив край, в който авторът изглежда се мъчи да обясни просто някаква незначителна и оскъдна кореспонденция.
Но да не му пречим.

Екскурзия, град, река, хотел, автобус, катедрала, кръчма, океан, поклонение, всичко това вече е в нашите фотоапарати. Няма да се спираме на него, защото читателят, красива жена с ослепителна усмивка и жадни за нови впечатления очи, го е преживял лично.

Разказът е най-вече за една гора и един облак от светлинки.

Също няма да се спираме и на разказвача, той скоро ще премине в първо лице, а който разказва, не може да бъде описан, без да го желае.

Поканваме го да започне и за да го улесним, ще напишем една единствена думичка, която той много обича и към която ще се обръща често в разказа, така че той започва с:

Sunny,

Но не можах. Изведнъж осъзнах, че дишам с твоите бели дробове. В панически ужас, че образът ти ще избледнее, го заключих в главата си. Там той се блъскаше във всички посоки като метално топче на флипер 24 часа в денонощието. Моята рационална страна ми казваше, че няма как да се получи нещо между нас, и го казваше с много и достатъчно добри аргументи, но тогава се появи последното. Появи се една липса.  Липсваше ми ужасно. Много беше силна, не успявах да я угася рационално, стана праграф 22.

Животът продължаваше, с всичките си работни делници, пътувания из страната, клубове. Никой не разбираше какво се случва, но липсата оставаше. Единственото ми облекчение беше да ти напиша два-три реда и отново да ти кажа колко си красива. За да не е досадно, силно разреждах тези постове.

Във времето помежду тях, се сетих за един приятел, добър лекар в Америка, който дълго и безуспешно ми обясняваше какво велико нещо е медитацията. А не знам дали знаеш, и в християнството я е имало. В някои руски манастири са я практикували, повтаряйки безкрайно една и съща фраза. Обикновено е било „господи помилуй”. Аз избрах думите „мила Sunny”. Повтарях ги дълго и да знаеш, донякъде помага :). 

Така дойде това подсъзнателно напрежение. Разбираемо, твоите отговори станаха съвсем сухи и кратки, докато престанаха. Разбирам те. На жена като теб не може да повтаряш едно и също (дори и това, че е красива), камо ли без да е търсено, тя не страда от комплекси, та да се храни с комплименти. Тя иска да ѝ покажеш други красиви неща.

...драги читателю, the happy end is coming :) ...

След като отговорите ти престанаха, си казах, че явно греша някъде. Сетих се една мисъл на любимия ми Irvine Welsh (впрочем, чиито книги, с вродената ми тъмна страна, препрочитам над 10 пъти :)), а именно: когато си стигнал дъното, пътят оттам е само нагоре :). Какво по-голямо дъно има в една (дори и оскъдна) комуникация, освен това да престанат да ти отговарят :).

Беше събота и пътувах за някакъв уикенд извън София. Спирайки на безиностанция, проверих, че все още нямам отговор от теб, липсата блъскаше, а образът ти беше в познатия си затвор.

Реших, че нямам повече време за губене и трябва да спра това. Отделих се за няколко минути от групата и загледах дърветата на близката гора. Стремях се да намеря друг ъгъл, през който да видя нещата, инстинктивно спрях дишането си и реших да освободя твоя образ, вече не се страхувах, че ще избледнее, там не му беше добре.

Той излетя като птица от клетка, право към същите тези дървета, но не изчезна, а спря, горе долу на височината на короните им. Там се полюшваше безгрижно, беше облечена в бяло. Гледаше и се усмихваше с благодарност, че си свободна. Беше обвита от облак малки светлинки, които примигваха.

Тогава усетих как ме заля най-първото чувство, което изпитах, когато те видях на изходящия терминал на Летище София, а именно щастието, че те има на тази земя и че светът е много, много по-красив с теб.

Това чувство изблъска липсата, но тя не се даде лесно.

...сега за светлинките...

Драги читателю, представи си студен снежен зимен ден във високата планина, когато слънцето изведнъж изгрява от облаците. Тогава снегът се стопля и водата започва да се изпарява. Достигайки студения въздух, тя кристализира отново. Малките кристалчета се огряват от слънцето и блестят ярко, като рояк миниатюрни звезди и образуват облак.

Представи си също красиво момиче, което кара ски. Опиянена от скоростта, тя непрекъснато се усмихва, а кристалчетата се надпреварват кое първо да се залепи за розовите ѝ от студа бузи. Там те не искат бързо да се стопят, за да светят по-дълго. Нашият герой беше запазил една такава картина като най-красив спомен и с достатъчна точност можем да твърдим, че има предвид точно това.

Изведнъж престанах да изпитвам предишния ужас, че образът ти постепено ще избледнее. Ще ми остане облакът със светлинки. Животът ще кипи и ти ще потъваш все по-дълбоко в този облак, отдалечавайки се. Но ще останеш там завинаги.

Е, Sunny, малко ми е тъжно, че не прие поканата ми за приятелство. Сигурно си я помислила за намеса в личното ти пространство, или даже воайорство, което още повече би ме натъжило. Но ще приема решението ти. Имаш пълното право на това.

В светлината на новите ми мисли, единственото, което би подхранило любопитството ми е: кое беше това малко дяволче :), накарало ме да изпитам чувство, което мислех, че е останало в миналото?

Не можах да разбера нищо за теб. Мисля, че си интересен човек с красива емоционалност, но (in the darkness (see above)) не можах да стигна до това.
И не ти го казах.
Съжалявам.

Продължавай да летиш, мила Sunny.
Но понякога се поспирай над короните на онези дървета, за да те погледна още вeднъж.